Фактът, че американските астронавти днес имат само един начин да достигнат

Фактът, че американските астронавти днес имат единствено един метод да доближат до “Международната галактическа станция ”, а точно като пасажери на борда на съветските кораби “Союз ”, продължава да бъде мотив за полемики в общественото пространство – както по света, по този начин и у нас. Но за какво и по какъв начин се стига до това състояние? 

Време е да погледнем към историята на американската космонавтика, с цел да намерим отговор на този въпрос. Ако желаеме да си създадем уравновесено мнение по въпроса, нужно е да се върнем към епохата “Аполо ” – във времената, когато НАСА изпраща хора към Луната. 

Програма “Аполо ” е извънредно скъпо начинание – през 1973 година е пресметнато, че тя е погълнала общо $25.4 милиарда $. Изстрелването на тежкотоварна ракета “Сатурн 5 ” възлиза на $375 милиона $ към 1969 година, което, в случай че се преобразува към днешни пари, е еднопосочно на няколко милиарда $. Става ясно, че колкото и велики да са пилотираните лунни експедиции, колкото и международна популярност да носят на НАСА, с тези разноски стратегия “Аполо ” няма бъдеще. Но след нея … накъде? 

През 1971 година, две години след историческото кацане на “Аполо 11 ”, американската космонавтика е на кръстопът.. Те настояват, че космонавтиката си се развива напред и без директното наличие на човек в космоса – посредством изпращането на роботи можем да изучим всяка една планета от Слънчевата система, освен това за доста по-малко пари. Политиците бързо отхвърлят концепцията на Ван Алън и компания – да, стратегия “Аполо ” може да затихва, хората към този момент не се впечатляват толкоз доста от кацанията на Луната, само че към този миг Съюз на съветските социалистически републики продължава да влага в пилотирана космонавтика и създава все по-добри орбитални станции. Ясно е, че отказването на Съединени американски щати от опцията да изстрелва хора е безразсъдно, само че би трябвало нов метод, който обезпечено да смъкне цената на изстрелванията. Така се появява концепцията за совалка – транспортен съд за многократна приложимост, който ще може да изнася огромно количество хардуер в орбита за % от цената, нужна за изстрелването на ракета “Сатурн ”. 

През ранните години на битие на НАСА организацията има цел – изпращането на човек на Луната. Но совалката е замислена като мултифункционална компромисна машина, планувана да задоволява ползите на мнозина. В последна сметка никой не се оказва удовлетворен от нея. На фотографията – Джон Йънг от задача “Аполо 16 ”. Photo credit: NASA

Планът не е посрещнат единомислещо от всички. През същата тази 1971-ва година в сп. “Текнолоджи Ревю ” се появява публикация от проф. Джон М. Логсън със заглавие: “Трябва ли да построим галактическата совалка? ”. Ученият силно подлага на критика совалката въз основата на следния факт: към този миг програмата на НАСА служи на ясна и съответна цел: изпращането на човек на Луната. Совалката обаче няма ясно избрана цел – тя е мултифункционална машина, която би трябвало да служи на голям брой организации, всяка със свои лични планове. Ако НАСА вижда в нея платформа за научни опити, то Военновъздушните сили на Съединени американски щати търсят военно приложение: ето за какво е взето решението, че совалката би трябвало да има опция да извежда в орбита освен астронавти, само че и да има огромен багажник, с цел да може да връща на Земята вражески спътници (т.е. съветски).

В последна сметка, когато совалката “Колумбия ” най-сетне полита през 1981 година, тя е забележителна машина. Но както се случва с всеки един огромен компромис, никой не е напълно удовлетворен от нея. Макар и да е за многократна приложимост (поне частично), совалката не съумява да смъкне цената на изстрелванията. Напротив – структурата й се оказва прекомерно комплицирана, това води до голям брой проблеми и нежелани отлагания, а след всеки полет се постанова сериозна профилактика – толкоз скъпа, колкото коства и изстрелването на чисто нова ракета. В началото на 80-те години пилотираната стратегия на НАСА още веднъж потръгва и всичко наподобява наред, само че никой от необятната аудитория не си дава сметка какъв брой доста старания се хвърлят, единствено и единствено да могат совалките на галактическата организация да летят най-малко няколко пъти годишно. През 2005-та, дълги години откакто на проблемите е дадена публичност, админът на НАСА Майк Грифин признава обществено: совалката бе неточност.

, по времето на американския президент Роналд Рейгън. Той слага за задача най-късно до 1994 година Съединени американски щати да построи своя лична огромна галактическа станция в околоземна орбита. В действителността “Международната галактическа станция ” е приключена чак през 2010-2011 година, десетилетие и половина след в началото поставения период. И защото всяка совалка е проектирана за 10-15-годишен интервал на употреба, това ще рече, че НАСА употребява застаряващите машини десетилетия след приключването на тяхната “гаранция ” с целия евентуален риск за астронавтите. 

Космическата станция си има своя лична история, която си коства да я разгледаме най-малко в резюме, с цел да можем да разберем по какъв начин въобще се стига до актуалната обстановка. След първичното формулиране през 1984-та година се случват няколко преломни събития. Първото е злополуката на совалката “Чалънджър ” през 1986-та: тогава е изработен първият огромен редизайн на станцията, като към този момент се предлага тя да служи за леговище на бедстващи астронавти при положение на повреда. За пръв път се изрича предложение на станцията да има и нещо като “спасителни лодки ”, които да могат връщат екипаж на Земята при форсмажорни условия. През 1988 година станцията публично става интернационална с привличането на Европа, Канада и Япония. Канадците дават поръчка, че ще построят роботизирана ръка (днешната “Канадарм 2 ”) за поддръжка и обслужване, а Европейската галактическа организация (ЕКА) и Япония дават обещание да основат свои лични лаборатории (днешните “Колумб ” и “Кибо ”). Станцията получава името “Фрийдъм ” и въпреки че има съществено присъединяване от други страни, главната управителна и финансова роля до ден сегашен е на Съединени американски щати. 

Станция “Фрийдъм ” – общ тип. Илюстрацията е от 1987-ма година. Вижда се какъв брой доста наподобява “Международната галактическа станция ” на тези ранни концепции. Image credit: NASA

През 1989 година на власт в Съединени американски щати идва президентът Джордж Буш-старши. Той продължава да поддържа станция “Фрийдъм ” като начална стъпка за по-нататъшно асимилиране на Слънчевата система. По негово време се утвърждава решението да се построи такава “спасителна лодка ”, която да се добави към станцията. За страдание цените за създаването на “Фрийдъм ” стартират да порастват стремително. Възможностите на научните лаборатории на “Фрийдъм ” са съществено окастрени за смут на изследователската колегия. Когато през 1993 година Бил Клинтън поема президентския пост, НАСА оповестява, че станцията е надвишила цената си с $1 милиард. През 1993 година Конгресът за малко не приключва работата по  “Фрийдъм ”, откакто през юни в Камарата на представителите гласовете “За ” са единствено с един повече от тези “Против ” продължаването на програмата. Така станцията оцелява на косъм.

, откакто вицепрецидентът Ал Гор оповестява, че руснаците изявяват предпочитание да стартират партньорство въз основата на “широко съдействие за пилотирани галактически полети и други научни и софтуерни области ”. Името “Фрийдъм ” е зарязано, вместо него се употребява елементарното наименование “Международна галактическа станция ”, което си остава до ден сегашен. НАСА оповестява, че с присъединяване на Русия “Международната галактическа станция ” ще бъде приключена една година по-рано от предстоящото, ще е с $2 милиарда по-евтина и ще разреши увеличението на екипажа от четирима на шестима души. 

Официално градежът стартира през 1998 година, когато са добавени първите два модула. Следва 19-месечно спиране на строителните действия, до момента в който американците чакат Русия да добави така наречен “сервизен модул ”, където са кабините на екипажа. След това през 2000 година първият екипаж идва. Оттогава насам до ден сегашен в космоса има непрекъснато човешко наличие.

Но с това проблемите не свършват. През 2001 година Джордж Буш-младши идва на власт, а с неговото идване още веднъж следват инспекции, още веднъж излиза наяве, че “Международната галактическа станция ” надвишава разноските си. Няма обаче по какъв начин да се направи нов редизайн – градежът е в ход, по тази причина администрацията на Буш взема решение да ореже част от модулите. Като съществена задача е взето решение да се построи единствено така наречен “основно ядро ”, а “разширеният състав ” от модули вероятно да се добави по-късно. Орязани са три детайла от американския сегмент: населен модул, горивен модул и … избавителния галактически транспортен съд, който в никакъв случай не е създаден. Но в случай че няма подобен транспортен съд, кой ще избави екипажа при положение на повреда?. В тези начални години от употребата, когато екипажът още е тричленен, Русия поема задачата в орбита да има постоянно свързан един транспортен съд “Союз ”, който да е разполагаем от самото начало на престояване на астронавтите. По-нататък, с увеличението на екипажа на шестима души, в отсъствието на американския кораб-спасителна лодка, единствената останала опция е да се добави втори транспортен съд “Союз ”, който също да стои свързан със станцията непрекъснато. 

Спасителни галактически кораби, като показаните на тази илюстрация, в никакъв случай не бяха издигнати. Image credit: NASA

През 2003 година се случва втората огромна покруса в историята на американската космонавтика – злополуката на совалката “Колумбия ”. Тази злополука остава дълготраен отпечатък върху образа на галактическата промишленост. На процедура тя подписва смъртната присъда на совалките. На 14-ти януари 2004 година президентът Джордж Буш-младши показва проекта “Визия за галактическите проучвания ”, съгласно който “Международната галактическа станция ” би трябвало да бъде приключена през 2010 година, совалките да бъдат пенсионирани през същата година, а редом да бъде създаден нов галактически транспортен съд, който да е подготвен до 2014 година.. 

От “Визията за галактическите проучвания ” се ражда стратегия “Съзвездие ”. Ето по какъв начин се случва това: тогавашният админ на НАСА Майк Грифин назначава изследователски екип, наименуван ESAS (Exploration Systems Architecture Study). Съгласно отчета, който показва комисията, НАСА би трябвало да построи две нови ракети, които да извеждат в орбита капсулообразен транспортен съд за лунни задачи. Самият Грифин разказва програмата като “Аполо на стероиди ” и това определение следва “Съзвездие ” по петите до нейния финален колапс. Освен техническите дефекти на програмата, за които става въпрос по-долу в публикацията, тук е правилно да отбележа, че това е повода, заради която обществеността в никакъв случай не хареса “Съзвездие ”. Хората просто не се интересуват от нови задачи “Аполо ” със забиване на флагове и толкова, пък било то на стероиди.

Ето какъв е проектът за една лунна задача в границите на програма  “Съзвездие ”: корабът “Орион ” бива извеждан в орбита от ракетата “Арес 1 ” – това е тънка, пръчковидна ракета, която се състои от твърдогоривен совалков ускорител за първа степен и совалков главен мотор за втора степен. След като корабът влиза в орбита, той се скачва с ускорителна степен и лунен модул, извеждани от могъщата тежкотоварна ракета “Арес 5 ”. Чудовищната ракета е в положение да извежда в орбита товар от общо 160 тона, тъй като е задвижвана от два твърдогоривни ускорителя плюс още пет течногоривни совалкови мотора. След като лунният модул и “Орион ” се срещат в орбита и се скачат като едно цяло, те се насочат към Луната. 

Но в раждането на стратегия “Съзвездие ” има и по-дълбок, политически претекст. След пенсионирането на галактическите совалки мнозина служащи ще останат без своите работни места. С създаването на ракети от хардуер на совалките Грифин се надява, че ще резервира тези работни места, в същото време осигурявайки бърз достъп на американските астронавти до галактическото пространство. Все отново тези ракети ще употребяват одобрена технология – няма да отнеме доста време, с цел да ги забележим по какъв начин политат, нали?

Нищо не е по-далече от истината… 

Оказва се, че нейната разработка не е толкоз лесна задача, колкото Грифин допуска. Течногоривният совалков мотор е основан да се задейства в наземни условия, а не по време на полет, както би било след отделянето на втората степен на “Арес 1 ”. Той би могъл да се модифицира, само че тази трансформация ще е прекомерно скъпа. Затова НАСА взема решение да употребява различен мотор – “J-2X ”, който може да се възпламенява във въздуха, само че не е толкоз мощен. Спадът в мощността на втората степен довежда до това да бъде основана по-мощна първа степен. Започва основаването на различен петсегментен твърдогоривен ускорител вместо общоприетия четирисегментен, изпозван при совалките. Като резултат от тези модификации “Арес 1 ” към този момент не е просто ракета, основана от елементи на совалките – тя е напълно нова ракета, която е основана от различен вид елементи, и надлежно характерностите й са доста по-различни, в сравнение с в началото се смята. Това довежда до проблеми при симулациите и наземните тествания. 

Ракетата “Арес 1 ”. Image credit: NASA

Всичко това прибавя още месеци и години на безвремие към “дупката ” след пенсионирането на галактическата совалка, по време на която НАСА ще разчита на руснаците. Първоначално НАСА поддържа положителен звук – докъм февруари 2009 година организацията показва мнение, че “Арес 1 ” с “Орион ” ще лети не по-късно от 2015 година. Но действителността се оказва друга. Когато към края на тази година новоизбраният президент Барак Обама взема решение да направи инспекция на НАСА и привиква комисия, тя открива следните неща:

-програмата “Съзвездие ” е извънредно недофинансирана.

-на фона на техническите проблеми и неприятното финансиране ракетата “Арес 1 ” няма да е подготвена докъм 2017-2019 година. 

-Лунната ракета “Арес 5 ” няма да е основана преди 2030 година… в случай че въобще НАСА разполага с ресурса за нейното основаване.

Откритията са шокиращи за огромна част от необятната общност. Как по този начин човек може да не полети назад в космоса до 2019 година? Как по този начин може да не стъпи на Луната до 2030 година? Уви – това се оказва самата истина. НАСА просто не разполага с финансирането от времето на стратегия “Аполо ”. Комисията на Обама, наричана още “Августинова комисия ”, изрично декларира, че в случай че дядо Коледа по магичен метод обезпечи като подарък ракети “Арес 1 ” и “Арес 5 ”, НАСА отново няма да има ресурсите, с цел да ги експлоатира… 

Какво предлага комисията на Обама? Накратко: ниската околоземна орбита да бъде оставена на благоволението на частните компании, които да разработят пилотирани галактически кораби, до момента в който НАСА се занимава с разработка за полети оттатък околоземна орбита. Именно това е линията, която организацията следва и до ден сегашен. През втория мандат на Обама, както и в този момент по времето на Доналд Тръмп, НАСА не се отклонява от този курс. Боинг и СпейсЕкс основават пилотирани кораби за потребностите на “Международната галактическа станция ”, до момента в който НАСА работи по тежкотоварна ракета “SLS ” и пилотиран транспортен съд за далечни задачи “Орион ”.

През 2009 година, когато Обама ревизира програмата на НАСА, такъв проект изглеждаше прекалено дръзновен. Спомнете си, че към този миг СпейсЕкс имаха опит единствено с дребни ракети “Фолкън 1 ”, освен това множеството им полети бяха приключили с неуспех. Щеше ли да бъде тази компания в положение да създаде по-големите ракети “Фолкън 9 ”, да почне да транспортира първо потребен товар и чак по-късно хора? Мнозина експерти бяха песимистично настроени тогава – изцяло основателно. 

Сега сме 2018 година. Много вода изтече от този момент. “Фолкън 9 ” лети постоянно – приблизително един път на две седмици. Не единствено СпейсЕкс, само че и компания Орбитал (днес минала под шапката на Нортроп Груман) са създали товарни кораби, които могат да транспортират хранителни запаси до “Международната галактическа станция ” – освен това го вършат сполучливо. Станахме очевидци на полетите на възвръщаемите ракети “Фолкън 9 ” на СпейсЕкс, както и на първия полет на свръхтежката ракета “Фолкън Хеви ”. Изглежда несъмнено, че СпейсЕкс и Боинг ще съумеят да разработят свои лични пилотирани галактически кораби. 

И въпреки всичко хора към момента не летят в космоса. Причината не е единствено в това, че политиците и НАСА стартират интензивно да насърчават частните компании едвам през 2009-2010 година (макар че дребни грантове са раздадени още по времето на Буш), напълно малко преди пенсионирането на совалките. Агенцията продължава да страда от плашливост, тя е жертва на една свръхколеблива просвета след повредите на “Чалънджър ” и “Колумбия ”. Тази непотребна несигурност, това безобразно туткане спъва напредъка на частните сътрудници. 

Догодина, живот и здраве, чакаме и първите пилотирани полети. Трудно е да сме изцяло сигурни в това. Това са нови разработки, а при тях постоянно нещо може да се обърка в последния миг. Дано нови основни забавяния няма. На мнозина им се изчака чакалото. На американските политици – също.